Сещам се за началото на българския филм „Вездесъщият“: „Човек трябва да знае точно толкова, колкото може да понесе. Дори само една истина вповече може да те убие.“ Така е, Истината не понася егото и е трудна за преглъщане. Изисква чувство за доблест и най-вече – желание да поправиш счупените парчета в живота си. Ние не можем да контролираме обстоятелствата, но можем да решим КАК да реагираме – това е силата на избора. Изборът ни свързва с Истината. Ето защо, отговорността, която води след себе си изборът е основата, в която можем да дефинираме нашата истина. Не можем да избягаме от нея, не можем да обвиним някой друг или нещо друго за нея, не можем да търсим оправдание.

            Мисля си, че поради тази причина на човека не му е дадено да разбере през целия си съзнателен живот същността на „себе си“. Дори, когато се погледнем в огледалото, не искаме да видим Истината, а изкривения образ на маската ни, защото, както казва Юнг – „Който отива към себе си, рискува да се конфронтира със себе си.“  А ние инстинктивно бягаме от болката и страданието. Избираме лесния път, вместо правилния. Прехвърляме вината за собственото ни страдание върху друг. И това руши всеки аспект от живота ни, тухла по тухла, докато накрая не остане една красива фасада без никакво съдържание.

            „Неудобната“ истина е откровението и искреността. Същността й е нещо неделимо от настоящето. От древността философи, мислители, писатели, поети, държавници търсят познанието за тази Истина. Изказвайки своите мисли и становища, те влияят на човешката реалност. Но времето преминава през своите етапи и когато ние, хората на 21 век, се вгледаме в това безмерно познание, не откриваме себе си. Новата реалност обезличава голяма част от всичко преди нас. Поради тази причина Истината е свързана с настоящето. Нашата преценка, нашата вяра за нея се формира от реалността ни. Всяко ново предизвикателство е посвещение, всяко преодоляване на неудобство, неуспех, обезсърчаване ни показва от какво сме направени. Човешката воля е част от нашата истина и това ни прави по-добри същества. Тя ни помага да определим посоката на изборите ни. Тя открива пред погледа ни целите, към които се стремим. Тя ни показва как да приемем пътя, който искаме и тръгването по него. И то с убеждението, че искаме Доброто. Осмислянето на всичко това доближава нашата истина с другата истина и по този начин се появява силен поток от обща енергия, общи стремежи, общи желания, сега, в нашето настояще. Вярата в Доброто е смисълът в обединението на Истината във всяко кътче от планетата ни, във всяка мисъл на милиардното човечество. Защото Доброто така или иначе е повече от Злото. Човек по принуда трябва да свикне с несигурността, заплахите, страховете, с мащаба на задаваните въпроси и предлаганите отговори, но не се примирява. Готов е във всеки момент да се противопостави и да отстоява себе си. Това е част от неговата сила, от истината в определянето му. Поривът на мисълта се устремява напред и без да се замисляме понякога действаме импулсивно с вярата, че няма да се изгубим, че няма да пропуснем Доброто, а дори да го пропуснем, ще имаме шанса да се върнем обратно и да погледнем Истината.

           Как я познаваме, когато си мислим, че сме стигнали до нея? Как разбираме? Променя ли се действителността?

            Живеейки във време на сложни човешки взаимоотношения, пандемия, условия на нова война, Истината все повече се отдалечава и ни изоставя. Чувството за обърканост, безизходица, страх пораждат в душите ни отдалеченост и безверие. Вътрешната ни борба се пренесе извън нас, и се впусна в битка с всичко, за всичко. От личното ни объркване се оказахме замесени и в социалното и в политическото объркване. Изведнъж някой друг започна да ни втълпява коя е Истината и защо точно това е тя. Стигна се дотам, че съмнението взе превес и Равновесието се отдалечава стремглаво, загубваме основата и Истината избледнява.

            И какво ни остава? Справедливостта, защото тя е част от Истината. Тя е издигане над нашите възгледи. Поглеждане над ограниченията ни. Тя е провокация за човечността ни. Успеем ли да достигнем това осъзнаване чрез нея, ще видим Истината, ще я върнем и ще я отстояваме.

            „Справедливостта и истината са две толкова тънки остриета, че нашите инструменти са прекалено тъпи, за да ги докоснат точно. Ако успеят, те само ще ги притъпят и непременно ще се опрат на всичко около тях, при това по-скоро на измамното, а не на истинското.“

            Блез Паскал