Ако сме откровени, ще признаем, че не сме готови за отговор. Ще признаем, че уважаваме посланието, което носи 24 май, но и че избледнява все повече в сърцата ни и е без особена стойност за личната ни памет. Да, 24 май, като другите ни национални празници, е символ. Успокояваме се с оправданието, че една добра мисъл е достатъчна, за да „отбележим“ този символ. Ключовата дума, обаче, е „наследство“. Какво наследство ще завещаем на децата си? Как ще им го завещаем? Как ще им обясним, че езикът ни е най-яркият израз на националната ни идентичност, на някогашното българско преклонение пред образованието, науката, културата? Дали успокоителното оправдание ще накара нашите деца да ценят наследството си? Не мисля. Времето ни свърши. Наследниците ни ще предпочитат все повече чуждите думи в речника си, като израз на нарастваща интелигентност и приобщаване към световното стадо, и въобще няма да осмислят, че точно това ги превръща в хора без корен и езикова принадлежност, чрез които всъщност, се запечатват в световната история. Езикът е печат. Езикът е земята, която дава устойчивост, увереност, индивидуалност, неповторимост. Българският език е различността, към която се стремим, а си мислим, че нямаме. Може би трябва просто да спрем, да се обърнем навътре и ще я видим.

            Началото. Преди всичко е нужно да разбием митовете, които витаят около създаването и разпространението на езика ни. Един от тях е, че създателите на кирилицата са Кирил и Методий.

            Светите братя Кирил и Методий са родени в Солун. (Баща им носи силното име Лъв и е от гръцки произход, а майка им Мария, се смята, че е от славянски произход.) Изучават философия в Магнаурската школа в Константинопол. Там Кирил показва своите забележителни научни качества и става преподавател. По-късно получава и почетното звание „философ.“

            Появата на славянската писменост е повлияна от „битката“ между Византийската империя и Римокатолическата църква за културно и политическо влияние над многобройните народи в Централна и Източна Европа. Целта на Византия е населението да бъде приобщено към източноправославното християнство, чрез създаване на богослужебна литература на собствения му език. България също желае да проповядва „словото божие“ на свой език, а не на гръцки, който за голяма част от населението е неразбираем. Така, двамата братя получават своята мисия и през 855 г. в манастира „Полихрон“ в планината Олимп, съставят азбука на базата на фонетичните особености на славянския език. Азбука, достигнала до нас с наименованието „глаголица“. Названието идва от думата „глагол“, означаваща „дума“ и тъй като – „глаголати“ е „говоря“, буквите в глаголицата са „знаците, които говорят“.

            Глаголицата. Новата азбука е уникална, тъй като се основава на съчетанието на три главни графични образа – кръст, триъгълник и кръг. Кръстът – символизира Християнството, Триъгълникът – Светата Троица, а Кръгът – Вечността на Бога. Азбуката, в която буквите-знаци единствени в света имат свои имена, защото се запомнят по-лесно: Аз, Буки, Веди, Глаголи, Добро, Естъ, Животе, Земля, Йота, Иже, Герв, Како, Люди, Мислете, Наш, Он, Покой, Рци, Слово, Твердо, Ук, Ферт, Ха, От, Ци, Черв, Ша, Ща … Йот… Фита, Ижица. Азбуката, която ако се изреди последователно, образува сентенцията на своето кодирано послание:

            „Аз, знаейки буквите, ще мога да чета, да опозная живота, доброто и злото в него, да обичам, да прощавам, да съм човек…“

            С помощта на новата азбука двамата братя превеждат най-важните богослужебни книги. Методий осъществява превода на Библията на славянски език. Развиват усилена просветна дейност и създават широк кръг от свои последователи в голяма част от средновековна Европа. Провъзгласени са за светци.

            След смъртта им, обаче, учениците им са обявени за еретици и са подложени на гонения. Княз Борис I кани в България някои от тях – Климент, Наум и Ангеларий, и им възлага обучението на бъдещите свещеници на старобългарски език. По негова заповед са създадени двата книжовни центъра – Преславската и Охридската книжовни школи. Наум остава в Плиска, а Климент отива в Охрид, като за няколко години успява да обучи над 3500 ученици.

            По повод на всичко това, френският лингвист проф. Роже Бернар  ще каже: „Спасявайки делото на св. св. Кирил и Методий, България е заслужила признателността и уважението не само на славянските народи, но и на света. И това ще бъде така, докато човечеството влага истинско съдържание в думите напредък, култура и човечност…“

            Просветната мисия на двамата братя оставя дълбока и трайна следа в историята на Европа. В края на 20 век папа Йоан Павел II обявява Константин-Кирил Философ и Методий за „покровители на Европа“.

            Кирилицата. Произходът на кирилицата е повод за спорове сред историците.

            Според едните, Климент Охридски опростява и усъвършенства твърде сложната за голяма част от хората глаголица, и на базата на нея създава своята „кирилица“. Кръщава я така в чест на своя учител – Костантин-Кирил Философ. Според другите, кирилицата е създадена някъде в 890-те години в Преславската книжовна школа, където са открити най-старите текстове на новата азбука.

            Каквато и да е истината около създаването на българския език, такъв, какъвто го познаваме, фактите сочат, че кирилицата е „българица“ и нейната поява е пряко следствие от една целенасочена държавна политика, водена от княз Борис I, който изгражда стойността на образованието, културата и остояването на национална идентичност.

            След княз Борис I, цар Симеон продължава неговата политика и извежда старобългарската книжнина до „Златен век“, а България съвсем заслужено до център на нова християнска цивилизация. Християнска цивилизация, с която останалите европейски народи са длъжни да се съобразяват.

            През следващите столетия кирилицата се разпространява активно благодарение на дейността на знайни и незнайни български, и не само, книжовници. Лавинообразното влияние на кирилицата на континента през следващите столетия е толкова категорично, че дори когато България отдавна вече е под османско робство, продължават да се печатат издания на кирилица и могат да се намерят в почти всяка европейска част.

            През XIV в. видният български книжовник и последен български патриарх – Евтимий Търновски, осъществява правописна реформа, налагаща единен правопис в старобългарските книжовни произведения на основата на Кирило-Методиевия език. Тази реформа допринася за обогатяване на лексиката на българския език. Културата изживява своя втори „Златен век“, благодарение и на политиката на цар Иван-Александър. Създава се Търновската книжовна школа. Реформата намира разпространение и в други славянски православни страни, наложена от учениците на Патриарх Евтимий. Двама от тях – Григорий Цамблак и Константин Костенечки, дават своя принос за развитието на сръбската книжовност, а Киприан продължава тази книжовна дейност в Русия, като известен църковен писател, редактор и преводач на богослужебни книги, популяризатор на български и гръцки светии, автор на жития на руски светци. Пише статии по литургика, събира писмената на руски духовници и князе, води обширна кореспонденция с голяма историческа ценност. През 1389 г. е ръкоположен за Всерусийски митрополит. Неговата дейност е една от най-значимите за мащабите на времето, в което живее и продължение на книжовното културно наследство, оставено от Константин-Кирил Философ, Методий и Патриарх Евтимий.

            След падането на България под османска власт българската държава изчезва от политическата карта на Европа, но остава „Държава на духа“, по думите на акад. Дмитрий Лихачов. Езикът се превръща в „молитва“ и „светлина“. Закодирано послание за 500 години, съхраняващо българската идентичност. Молитвата, даваща будността на съзнанието. Светлината, даваща надеждата. По този начин българинът е осъзнал, че езикът живее за всички, и всички живеят за него. Ако съзнателният ни живот започва с езика-молитва, след пробуждане на съзнанието се проявява мисълта, после – чувството и най-после действието. Светлината на будността. Тази „графика“ е ключът към съхранението ни като хората, говорещи на български език, като хората преодоляли векове на битки за оставане на картата на света. Това значи, че наследството си е казало своята дума. То е разковничето на отстояването. Ако сме го правили векове, защо да не го направим и сега? Кое не ни достига, за да събудим сетивата си и да дадем „молитвата“ и „светлината“ на децата ни?

            Утвърждаването на новия книжовен език в следосвобожденска България и усъвършенстването му до нашето съвремие, е един сложен акт от реформи, „настройки“ на вековните традиции и наследство, основаващо се неизменно на родовата ни памет. Път, по който всички ние вървим днес. „Ние“, не сме просто ние – българите. „Ние“ сме 300 милиона души в Европа и Азия. 300 милиона души, които четат и пишат на кирилица. Будността е в нас, около нас, заради нас. Паисий е казал: „Поради що се срамиш да се наречеш българин…“ Сега казваме: „Защо не искаш да се наречеш българин?“ Езикът е нашият корен. Наследството, което ще ни съхрани.

            Отворихме Вратата, преминахме през нея. Сега трябва да хванем за ръка децата ни, да им покажем пътя, да повървим с тях и когато видим, че са готови, да ги оставим да продължат сами. Къде ще отидат? Докъде ще стигнат? Единствено тяхното „наследство“ ще определи. За нас остава само молитвата да са ни разбрали и да следват нашия контур. Дано.